Археологически разкопки


Исторически контекст

Искърският пролом в карта Феликс Каниц от 1882 г.

Искърският пролом, който е известен с великолепната си природа, с Лакатнишките скали, Черепишкия манастир и живописните гледки, сменящи се една след друга покрай железопътната линия, всъщност никога не е изследван исторически. Интересен факт е, че последното и най-подробно описание на историческите паметници покрай река Искър е направено преди повече от 150 години от известния австрийски географ, етнограф и археолог Феликс Каниц. През 1871 г. той описва северната част на Искърското дефиле от Мездра до Лакатник, като в тази отсечка локализира общо осем „кастела“. Според него: „Този голям брой кастели е още едно доказателство за голямата стратегическа важност, която римляните са придавали на пътя през искърското дефиле. Този път е свързвал Солун и Дирахиум през Стоби, Сердика и Ескус с Траянова Дакия.“

За съжаление, тези сведения си остават първите и последните, свързани с древната история на региона. Въпреки непосредствената си близост със столицата София, дефилето на река Искър и прилежащите му райони никога не попадат в полезрението на изследователите. Многобройните градища обаче, разположени на най-живописните места в пролома, привличат вниманието на всеки посетител, попаднал неволно или не на техните останки. Вапросите „Какво представляват те“?, „Кои са техните създатели?“ „Каква е била тяхната съдба?“ са не само любопитни, но и са част от една все-още неразгадана история, която предстои да бъде написана.

През 2016 г. по инициатива и с финансовата подкрепа на община Своге за първи път започна системното описване и идентифициране на културните и историческите памтници на нейната територия. Този проект има за цел не само да обогати туристическата карта на региона, но и за първи път да „сглоби“ в едно цяло известното (и неизвестното) за историята, културата и наследството на Искърския пролом. За краткото време от година и половина екип от специалисти успя да опише, заснеме и интерпретира 19 църкви, 23 оброчища, 6 тракийски могилни некропола и 11 крепости. По този начин историята на района, за който преди времето на Феликс Каниц са били известни едва три села, започна бавно да изплува от миналото.

Планините около река Искър (Мала, Голема и Понор планина), сега гостоприемни и гъсто населени, в миналото са представлявали непреодолима граница между Дунавската и Тракийската равнина. Даже в края на XIX век от тук не е преминавал път, а Каниц описва пътуването си така: „Наистина ездата в отделни моменти бе твърде напрегната, защото пътят водеше из пътечки, по които можеше да се ходи само пеш. Те минаваха покрай дълбоки бездни, в които личаха костите на паднали животни и хора“. В древността трудният за обитаване район до голяма степен е предопределял характера на местната култура, която е самобитна, отчасти изолирана, но и защитена. До тези места трудно са достигали врагове, а войните, преселенията на цели народи и етническите сблъсъци са оставали далече на север или на юг.

Не е случайно, че най-ранното масово заселване на региона по археологически данни се отнася към времето на траките. Самото наименование „траки“ (лат. Thraci), означава „диви”, „сурови” хора. Начинът им на живот е характеризиран кратко и точно от бащата на историята Херодот (484 г. пр. Хр. – 425 г. пр. Хр.): "Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята — за унизително, а да се живее от война и грабеж — за най-добро." Резултатите от документирането на археологическите обекти показват, че на територията на община Своге са разположени огромно количество тракийски надгробни паметници (могили). Вероятно и част от крепостите, намиращи се високо в планината, също принадлежат на този период. Тъй-като тези паметници се регистрират за първи път и никога не са били изследвани, за сега е трудно да се каже кои точно тракийски племена са обитавали района и на кое време принадлежат останалите от тях надгробни могили. Според Тукидид (460 г. пр. Хр. – 395 г. пр. Хр.) северно от Витоша живеели „трери и тилатеи“. През 29 г. пр. Хр. в Софийско вече се споменават „серди“. Между Дунава, река Искър и Стара планина са обитавали „трибалите“.


Това, което отличава района на Своге обаче, е изключително голямото количество на тези паметници, което не може да се сравни нито със Софийското поле, нито с района на север от балкана. Фактът, че планината е била трудно достъпна и поради тази причина – защитена, е позволил интензивното развитие на една самобитна и защитена от външни вмешателства култура. И най-интересното – тази култура по някакъв начин е достигнала и до наши дни. Това се вижда от многобройните оброчища (кръстове), поставени именно върху древните тракийски могили. Ако предположим, че могилите са издигнати във времето на петото или четвъртото столетие преди Христа, то споменът за „свещеното място“ се е предавал през поколенията в продължение на цели 2 500 години! До сега. Това означава не само дълбока и изключително древна народна памет, но и генетична връзка с предците на хората, които и до сега живеят по тези места.

Районът около дефилето на река Искър като че ли остава незасегнат и от кървавите събития, довели до военната анексия и присъединяването на тракийските земи към могъщата тогава Римска империя. През 29 г. пр. Хр. римският пълководец Марк Лициний Крас, под чието командвани били пет легиона и помощни войски (или около 30 000 войска) започва война срещу трибалите на север. При оттеглянето си римските войски понасят големи загуби, преминавайки през земите на сердите (дн. Софийско поле) и медите (долината на Струма в района на Кресна). Античните автори не посочват точния път на предвиждане на римската армия, но по-вероятно е тя да е следвала долината на река Тимок, а не непрестъпните и опасни планински проходи.

През 27 г. пр. Хр. обаче от римляните е превзет главния град на сердите – днешна София, а през 15 г. пр. Хр. е основана и римската провинция Мизия (днешна Северна България). Планинският район около река Искър се превръща в географска част от Римската империя. Все-пак, до момента няма никакви свидетелства за присъствие на римски войски или военни части през този ранен период (I-III в.). Единственото, което се знае е, че в края на II в. на изхода на Искърския пролом (при днешна Мездра) е построена здрава военна крепост, която със сигурност е имала задачата да охранява достъпа до прохода.

През IV в. нова поредица от събития довежда до съществени промени даже и в защитения и до някъде самостоятелен район на Искърското дефиле. През 272 г. римските войски напускат цяла една провинция – Дакия (съвременна Румъния) като преселват населението ѝ южно от река Дунав. В края на III в. император Диоклециан започва реформа, коята на практика разделя римската империя на две части – Източна и Западна. През 313 г. Константин Велики приема Християнството за официална религия на империята, а през 330 г. обявява официално Константинопол (днешен Истенбул) за столица на Източната Римска империя. През IV в. империята преживява няколко унищожителни войни с готите, а началото на V в. е белязано от страшната заплаха на хунските нашествия.

Всички тези събития безвъзвратно променят живота в империята. Цели райони опустяват, а населението им се заселва в неудобни за живеене, но за това пък сигурни убежища в планините. Именно тогава дефилето около река Искър се превръща в привлекателно и желано място, защитено от врагове и поради това – удобно за обитаване. Въпреки че не са изследвани, повечето от разположените на територията на община Своге крепости най-вероятно принадлежат на това време.



Крепостта край село Батулия



Крепостта при село Батулия е част от системата от укрепени селища, възникнали (или подновени за живот) по време на опостушителните нападения на готи и хуни през IV и V в. Тя е и първата крепост, проучвана чрез археологически разкопки в цялото Искърско дефиле и прилежащата му територия. Нейното цялостно изследване на практика ще отговори на многобройни въпроси за структурата и планировката на тези съоръжения, за военната организация, за бита и начина на живот на населението в тази отдалечена епоха.

В нашето съвремие крепостта е лесно достъпна, тъй-като в нейното подножие в началото на XX век е изграден манастирът „Св. Никола“. Благодарение на общинска администрация Своге, манастирският комплекс и древната крепост до него в бъдеще ще се превърнат в привлекателно място за почивка и посещения.




През месец юли 2017 г. с финансовата подкрепа на общината започна археологическото проучване на крепостта, чиято основна цел за този сезон беше да изясни топографията (размерите и плана на укрепителното съоръжение) и хронологията (времето на обитаване) на Градището.

Интересна подробност е, че античната крепост е разположена в непосредствена близост до съвременния черен път за село Буковец, в чиито покрайнини е регистрирана още една такава крепост. Твърде вероятно е съвременния път да следва древно пътно трасе, което е свързвало населените пунктове в планината и от село Буковец в северна посока е изкачвало билото на Голема планина (което сега съвпада с трасето на трансевропейския маршрут Ком-Емине), за да пресече планината в посока Лакатник. По този начин крепостта вероятно е представлявала и част от отбранителната система на пътя, свъзващ северна България със Софийското поле.


Крепостта е разположена на около 640 м надморска височина, на място, оградено от три реки – в нейното източно подножие е водослива на река Кръстешка в Батулийската река, а от север преминава Оградишка река, която отново в подножието на крепостта се влива в Кръстешка. В нашето съвремие по протежение на Оградишка река и в близост до крепостта съществуват няколко извора, от където вероятно се е снабдявала и самата крепост с вода. Всъщност, липсата на директно водоснабдяване е характерно явление за периода на IV, V и VI в. На някои места в България са разкрити цели съоръжения, които извеждат до кладенци или извори извън крепостните стени – изсечени стълби, шахти и дори подземни тунели. В крепостта край Батулия, в нейната най-източна част, се констатира дълбоко изсечено в скалата съоръжение с квадратна форма, което сигурно е имало подобни функции.



Друг начин за снабдяване с вода са били щерните (хранилища), които са се пълнели с дъждовна вода или са били зареждани ръчно с вода, донесена от близките извори. Понякога с тази цел са се използвали и големи гърнета (гр. „питоси“, лат. „долиуми“). Долиумите са били заравяни в земята така, че само гърлата им са се показвали на повърхността и са служили за хранилища на различни продукти – най-често зърно, но също и вода, вино и др. В Градището при Батулия по време на разкопките се откриха доста голямо количество фрагменти от такива съдове, които са били предназначени за складиране и съхраняване на храни.

Самата крепост е била разположена така, че е осигурявала защита на своите обитатели почти от всички посоки. От север планинският склон се спуска стръмно към коритото на рега Оградишка. От юг теренът представлява отвесни скали, разположени така, че строителите на крепостта са били принудени да изградят южната защитна стена дъговидно, вдадена към вътрешността на обитаваното пространство.

Единствено от запад теренът е полегат и извежда до тесен планински път, който след около 150 м достига до съвременното трасе на пътя за село Буковец. Именно на това място е бил разположен и входът на крепостта. Строителното решение на това място е твърде оригинално и се среща за първи път сред известните в България крепости от това време. Тъй-като мястото представлява най-уязвимата точка в отбраната на крепостта, то е защитено с много голяма по размери правоъгълна кула, чиито основи в момента очертават квадрат със стени от 10 м. Конфигурацията на терена обаче, не е позволявала изграждането на още една такава кула (както е обичайно), която да защитава входа и от южната му страна. За това крепостната стена е продължена и пред кулата като по този начин е оформен тесен проход, който е изпълнявал ролята на вход.





В източна посока укреплението е опирало до много тесен и висок скален ръб, дълъг повече от 100 м. Очевидно той е представлявал част от крепостта, тъй-като в неговата най-източна част е оформена тясна потерна (допълнителен авариен вход), издълбана в скалата. Вероятно в древността тази потерна е извеждала към твърде стръмния източен скат на възвишението. С построяването на манастира, теренът точно под нея е бил изкуствено заравнен и в момента този източен подход към укреплението се намира в непосредствена близост с манастирската сграда.

Вероятно вътрешното пространство на крепостта е било гъсто застроено. През 2017 г. беше частично разкрита масивна сграда, разположена в най-тясната част на укреплението. На това място южната и северната крепостна стена се доближават на разстояние по-малко от 10 м една от друга. Характерно за крепостите от този период обаче, е максималното използване на защитената площ. Много от тези крепости са били пренаселени поради стремежа на населението да търси сигурност зад крепостните стени. Крепостта Градище не прави изключение – дори и в този, максимално тесен участък са били разположени сгради, една от които беше проучена през този сезон.

Сградата е с изключително стабилна конструкция. Стените ѝ са градени в т. нар. opus impectum – техника, при която двете лица на зидовете се оформят от големи камъни, а пространството между тях се запълва с по-дребни, смесени със спойващ материял, в слючая хоросан. По този начин обикновено се изграждат крепостните стени и в случая разкритата сграда прилича по-скоро на малък бастион, отколкото на жилищна. Не е изключена и вразката ѝ с укрепителното съоръжение, като се има предвид близостта на разкритото помещение със северната крепостна стена.

Сградата е била изградена изцяло от камъни, тъй-като при нейното разчистване не бяха открити тухли. Вероятно е имала и втори етаж, тъй-като дебелината на зидовете предполага голяма височина на постройката. Покривът е бил покрит с керемиди (имбрици), каквито бяха открити сред нейните развалини. Вероятно подът и стените са били обмазани с глина, тъй-като от рушевините на помещението произхождат фрагменти от обмазки с добре заравнена повърхност.

Южно от сградата започна и разчистването на каменна настилка, която вероятно маркира улица с посока изток-запад. Тъй-като това е най-тясното място на укреплението, може да се предположи, че улицата е свързвала двете по-широки части на крепостта и е имала централно значение. През предстоящите сезони проследяването на трасето на тази улица вероятно ще разкрие най-важните елементи на застрояване в градището. Паралелите с други подобни крепости показват, че на това място би трябвало да има освен жилищни сгради също и административни, стопански и религиозни. Една находка на бронзов кръст, която е била открита в градището и която понастоящем се пази в манастира „Св. Никола“ показва, че на това място е съществувала църква.




Находките, открити по време на разкопките показват, че крепостта е била обитавана от цивилно население и е била изградена за неговата защита, а не със стратегическа или военна цел. Разбира се, може да се предполага и наличието на малък военен гарнизон, излъчван вероятно от самото население на крепостта. За сега обаче, от градището произхождат предмети с чисто битов характер – съдове използвани в ежедневието (каички, гърнета, капаци за тези гърнета и т.н.), един хромел (каменна мелница), използван за смилане на житни култури, питоси за съхранение на продукти.

Важно е да се подчертае, че това е едва началото на изследване на тази крепост. През следващия сезон усилията ще бъдат съсредоточени върху разкриването на вътрешното ѝ застрояване, проследяването на откритата улица и вероятно разчистването на част от крепостното съоръжение. По този начин ще бъде разкрита първата и за сега единствената антична крепост в Искърското дефиле, а ние ще научим още много и интересни факти за историята на този район.